Създател на айкидо е Морихей Уешиба (1883-1969), наследник на старинна самурайска фамилия от префектура Вакаяма. Бащата на Морихей, бил преподавател по бойни изкуства. Що се отнася до Уешиба-младши, биографията му в началото си съвпада с множество животописи на майстори на бойните изкуства. Дребен на ръст, слабоват и болнав, той от детските си години бил обладан от едно желание – да стане физически пълноценен. На тринадесет години Уешиба започнал сериозно да се занимава с джу-джуцу под ръководството на Токусабуро Тодзава, наставник от школата Кито-рю. По съвет на учителя си отделял особено внимание на физическата подготовка, заздравявайки тялото си. Скоро тялото му, станало яко като стомана. При ръст само 155 см на младини тежал 74 кг. Уешиба не се задоволил с началните познания по джу-джуцу и предприел странстване из Япония в търсене на нещо ново. Той преминавал обучение, последователно овладявайки техниката на различни стилове и направления. Ходзоин-рю, Япо-рю, Дайто-рю и др. – имената на школите, които дали на Уешиба най-ценен материал за неговите обобщения. Паралелно с кемпо той се занимавал с фехтовка с меч и упражнения с копие (хо-джуцу), достигайки и в едното, и в другото прекрасни резултати. Негов учител по фехтовка бил Масакацу Нагаи, знаменит майстор от школата Ягю. Владеенето на меча и копието изиграло важна роля в по-нататъшната съдба на Уешиба, обогатявайки създадения от него технически арсенал на айкидо.
В разгара на Руско-японската война Уешиба, поддавайки се на шовинистичната пропаганда, доброволно постъпил в армията и като обикновен войник участвал в кръвопролитните боеве по полята на Манджурия. Връщайки се през 1905 г. в родината си, заболял и няколко месеца бил на ръба между живота и смъртта. В края на краищата закаленият организъм победил болестта. И отново започнали странстванията в търсене на висшата мъдрост на будо.
Много време и сили отдал Уешиба за изучаване на кансецувадза – болезнените хватове и ключове на ръцете.
На двадесет и седем годишна възраст Уешиба, вече зрял майстор, се преселил в северната част на страната, в Хокайдо. В началото на XX в. Хокайдо бил рядко населен, богат на пасища и гори остров, лежащ далеч от центровете на цивилизацията. Преместването в Хокайдо коренно променило съдбата на Уешиба. Той бил приет за ученик при Сокаку Такеда, наследник на страничен клон на една от най-древните аристократични фамилии и пазител на традицията на езотеричната школа по кемпо, наречена Айдзу-тодоме.При него Морихей изучавал дайто-рю.
Съвременното айкидо, излязло извън пределите на Япония и завоювало света благодарение на усилията на Уешиба и неговите наследници, произлиза от старинното изкуство за съсредоточаване на жизнената сила на школата Дайто (Дайто-рю айки-джуцу). Сокаку Такеда подобно на мнозина обеднели аристократи запазил предишните си амбиции, и то приумножавайки ги с користна цел. Достъпът до школата му бил открит само за потомци на знатни и богати семейства. А Уешиба в момента на запознаването си с Такеда можел да се похвали с безупречно самурайско родословие, но съвсем не и със състояние. За да спечели благосклонността на майстора, той трябвало да се наеме като слуга при Сокаку Такеда и безплатно да върши най-тежката работа в дома му. Освен това за всяка новонаучена техника той плащал на учителя (в зависимост от степента й на сложност) от триста до петстотин йени. За пет години обучение, както свидетелства самият Уешиба, учителят посветил на занимания с айки-джуцу неповече от сто дни. Да достигне върховете на усърдния ученик помогнали опитът, отличната физическа подготовка и способността за пълно себеотдаване. През 1916 г., на тридесет и три годишна възраст Уешиба получил диплома и скоро след това напуснал остров Хокайдо.
Връщайки се в централна Япония, Уешиба посветил своето време на грижа за болния си баща. По това време в градчето Аябе, недалеч от Киото, той се запознал с Уанисабуро Дегучи, основателя на новото шинтоистко течение Омото-кьо (Учение за Великата основа) и забележителен майстор на бойните изкуства, посветен в тайните на легендарните средновековни монаси отшелници ямабуши. След смъртта на баща си Уешиба прекарал четири години в планината Аябе в непрестанни тренировки на духа и тялото, запълвайки свободното си време с беседи с преподобния Дегучи.
Уешиба следвал заветите на Омото-кьо по време на четиригодишната си аскеза на пустинния планински връх. Изучаването на класическата китайска и японска философия в съчетание с внимателното наблюдение на живата природа го довело до създаването на учение за концентрацията на жизнената сила – ки. Към сливане с природата и постигане на универсалната идея на ки се стремял и Уешиба, твърдейки:
Който овладее тайната на айкидо във вселената и в самия себе си, той може да каже за себе си: Вселената – това съм аз… Ето защо, когато противникът се опита да ме атакува, той се сблъсква със самата вселена, хармонията на която не трябва да се наруши. Но в този миг, когато е взел решение да си премери силите с мен, той вече е победен.
Единението на ки с вселената трябва да бъде плод на напрегнато творческо търсене, неуморни усилия и дълги размишления. Японците наричат мига на това единение сатори . Ето как описва М. Уешиба сатори, което постигнал след дълги години старания, умъртвяване на плътта, постене и медитация под водопади. Събитието станало през 1925 г., т.е. по времето, когато аскезата свършила и отшелникът се преселил в село Аябе.
Веднъж, когато се разхождах в градината си, изпитах странно усещане, като че ли под мен земята започна да трепери. Някаква златна мъгла започна да се издига от нея, обгръщайки ме, и направи тялото ми леко, леко. В същата секунда с душата и тялото си почувствах светлината, и ми се стори, че започнах да разбирам езика на чуруликащите наоколо птици. Внезапно като че ли почувствах намеренията на Божеството създало Космоса. И тогава ме озари една мисъл: Бойните изкуства са любовта на Божеството. От този момент за цял живот разбрах, че отсега целият свят е мой дом, че ми принадлежат Слънцето и звездите. Високото обществено положение, славата, почестите и богатството – всичко това загуби завинаги значение за мен. Истинското бойно изкуство не трябва да има нищо общо нито с грубата физическа сила, нужна само за да бъде повален противникът, нито с всяко смъртоносно оръжие, защото те водят света към разрушение. Истинското бойно изкуство е призвано, избягвайки жестоката битка, да регулира всеобщото ки, да запазва мира, позволявайки на всичко в природата да расте и се развива. По такъв начин упражняването на всеки вид бойно изкуство не трябва да бъде самоцелно, за унищожаване на противника, напротив, трябва да възпитава в нас чувство на любов и уважение към околните.
В своите разсъждения, превърнали се в крайъгълен камък на философията на айкидо, Уешиба изхождал от това, че физическата сила с годините отслабва. Сегашният шампион утре може да се окаже победен и затова днешната му победа над противника не е абсолютна победа, а само временна, относителна, фалшива. За самата Природа такава победа на състезателното поле няма никаква ценност и следователно стремежът към спортна победа е суета на суетите и изтощаване на духа, лишено от полза за самия победител и за цялото човечество. Истинската победа предполага преди всичко постигане на господство над своя разум, воля, чувства, изработване на умение да се насочва ки в нужното русло. Всичко останало е вторично. За човек, преодолял своето метежно, своята подложена на всички земни съблазни натура, победата на бойното поле ще дойде от само себе си. В единство с Вселената му е съдено да излиза от всяка схватка Победител.
Самият Уешиба е обичал да интерпретира Вселената, Земята и човека в образите на квадрат, триъгълник и кръг – фигури, олицетворяващи идеята на Творението и самовъзпроизвеждането на ки.
За свързващо и обединяващо начало при взаимодействието на трите фигури служи космическата енергия – ки.
Развивайки тези древни идеи, Уешиба изучавал също и учението за мощта на звуците (котодама), даващи стимул на Творението и имащи свои съответствия в пространствената картина на света. Тези звуци символизират ритъма на завихреното дихание на ВселенатаВъв всеки аспект на битието е заложен индивидуален ритъм. На всеки аспект от битието са присъщи особени вибрации, обединяващи духовната и телесната същност. Изучавайки отношенията между аспектите на битието и метаморфозите на първоелементите, човек постига Пътя (до) на Вселената, в който невидимото се слива с видимото.
През 1934 г. Уанисабуро Дегучи, събрал свои привърженици и единомишленици, възнамерявайки да се отправи за Манджурия, където да създаде царство на доброто и справедливостта. Идея, наистина достойна и поразително наивна за един просветен обществен деец от XX в.! Въпреки всичко Дегучи успял да увлече след себе си неколцина сподвижници, в това число и Уешиба. Въодушевени от неосъществими мечти, те пристигнали в Манджурия. Предложението на Дегучи отначало се понравило на диктатора. Той дори отпуснал средства за формиране на армията на бъдещото японско-китайско-манджурско царство, но скоро размислил, заподозирайки измама. Разгонил вече сформираните части, разстрелял всички китайски офицери, заповядал да измъчват японците, докато не издадат истинската цел на своята мисия. Едва след няколко дни спешно изпратеният японски отряд освободил злополучните утописти, които скоро се върнали в родината си. Експедицията, започната в името на въплъщаване принципите на будо, завършила с безславен провал.
В Япония Уешиба бил посрещнат с почести. Особено укрепнала репутацията му сред висшите офицери от армията и флота. При създателя на айкидо вземали уроци адмиралите Исаму Такешита, Санкичи Такахаши, Хидесуке Ямамото. И въпреки това Уешиба, дълбоко разочарован от неуспеха на своята мисия на континента, скоро заминал в провинцията и се заселил в планините на префектура Ибараки в селището Ивама. Там той открил през 1938 г. първата официална школа по айкидо Кобукай. Дванадесет години Уешиба живял обкръжен от малцина преданни ученици. Военните авантюри повече не го привличали. Уешиба прекарвал дните и нощите в медитация и упорити изнурителни тренировки, носещи чудесни резултати. Майсторството му непрестанно нараствало. Шестдесетгодишен, той лесно побеждавал няколко въоръжени противници, почти не използвайки сила, движейки се с удивителна грация и бързина.
Поражението във войната донесло много тежки изпитания за японския народ. Рушели се вековни морални ценности: Американските окупационни власти се стремели с всички средства да изкоренят самурайския дух в японците.
През 1948 г., когато била премахната забраната за практикуване на бойни изкуства, Уешиба решил да огласи публично тайните на айкидо, за да помогне на хората да придобият сила и увереност в единение с природата. Негов непосредствен приемник станал синът му, Кишомару Уешиба, който посветил живота си на делото за разпространение на айкидо.
Уешиба, наричащ айкидо манифестация на вселенската любов, учел да се търси в борбата не победата, а единението с противника според принципа за взаимното привличане и отблъскване на двете първоначала Ин и Ян.
Ние непрестанно се молим за това, да няма въобще боеве – писал той, – затова формално забраняваме провеждането на турнири по айкидо. Духът на айкидо се заключава в нападение с любов и мирно мерене на силите. Противниците се съединяват от висшата сила на любовта и в любовта достигат пречистване.
Изключително сложната техника на айкидо не може за съжаление да бъде описана в кратък очерк, нито можем да си я представим по описание. Уешиба, твърдейки, че в айкидо няма определени форми и определен стил, е сравнявал тайната на своето учение със загадките на мирозданието.
Той не признавал спортното айкидо и изисквал от учениците си преди всичко задълбочено самопознание. Наследството на Уешиба и до днес живее в триединната същност на бойните изкуства – шингитай, където духовните и телесните качества се сливат в техническото съвършенство.